ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ

(1968) е автор на стихосбирките: ''Лапидариум” (1992), “Черешата на един народ” (1996, 1998, 2003), и „Писма до Гаустин” (2003). Романът му “Естествен роман” (четири издания - 1999, 2000, 2004, 2005.) получава Специалната награда на конкурса за нов български роман “Развитие” и е сред най-търсените и превеждани български книги. Публикуван е на осем чужди езика досега - английски, френски, сръбски, хърватски, чешки, македонски, словенски, датски… Забелязан и рецензиран от „Ню Йоркър”, „Ню Йорк Таймс”, „Гардиън”, „Таймс”, „Вилидж Войс”… Сборникът с разкази “И други истории” (2001, 2005) излиза на френски, немски и чешки. Господинов е автор на пиесата “D.J.”, която печели Годишната награда “Икар” за най-добър български драматургичен текст (2004). Съсценарист е на игралната новела “Ритуалът”, част от европейската копродукция “Lost and found” – филм, открил програма “Форум” на Берлинале’ 2005. Най-новата му книга е литературно-историческото изследване „Поезия и медия” (2005).

 
История с гара

На всички централни гари по света се заформят едни и същи сюжети с център гаровите тоалетни и с участието на наши хора. Историите се въртят около това как да се надхитрят автоматичните врати на тези тоалетни, т. е. как присъствието на българин около тези врати прави невъзможно функционирането на системата автомат-монета-един нуждаещ се.

Посредством една монета и бързо приплъзване на телата едно след друго може да бъде постигнато облекчаването на цяла група пасажери. При една от тези акции, чувал съм, на някаква немска гара автоматът на тоалетната врата не издържал и блокирал. Останалият вътре малък колектив, като не знаел как да извика за помощ, започнал да крещи единствената позната немска дума, която вероятно бил научил от стари руски филми за войната. А именно:

- Ахтунг!!! Ахтунг!!!

Което произвело неописуема паника на немската гара, опразване на чакалнята и повикване на групите за борба с тероризма. Така едните отвътре викали "ахтунг", другите отвън отцепвали района и очаквали взрива.

Отговорът на въпроса "Къде сме ние сега?" е аналогичен на горната история. От тоалетните излизат предупредителни викове. Всички са наясно какво става, но никой не отваря и никой не излиза. А единственият изход в тоалетната е надолу. Към тартара.


Кристин, която маха от влака

Така реши - да маха на всеки.

Влакът минаваше през Средна Европа, нейде след Татрите, през цялото славянство на пейзажа, дълги редици окосена люцерна, глухарчета и маргаритки. Макът около релсите беше полудял. Имах чувството, че всички средноевропейски железопътни компании се издържат основно от продажбата на опиум. Слънцето вече залязваше и залезът из тези равнини обещаваше да бъде безкраен, а надвесената през прозореца Кристин проблясваше като станиолена. Дойде ми наум, че според някои само едно махване на пеперудата с крила може да промени света.

Тя се обърна и ми заяви, че не е пеперуда... още по-малко пък станиолена. Понякога наистина имаше изумителни способности. Надвеси се пак навън и замаха енергично с ръка на някакъв възрастен селянин и средноевропеец едновременно. Човекът я забеляза, поколеба се за миг, стори ми се, че дори се огледа свенливо наоколо, и отвърна на поздрава.

- Е - обърна се пак Кристин, - мисля, че здравата го зарадвах.

- Здравата се натресе в живота му - отвърнах. - Представи си сега как този мъж се прибира в къщи при застаряващата си и доволно отегчила го жена, хвърля сено на магарето, дава каша на прасето, прибира овцете и сяда на изкорубената седалка от камион пред дома си. И през цялото време, представи си, ти не му излизаш от главата. На всичко отгоре адски му напомняш някаква жена, която е забутал толкова дълбоко в паметта си, че не си е позволявал да мисли за нея вече 38 години. И колкото повече мисли и отпива от мастиката, защото той междувременно си е взел шишето, толкова по-ясно му става как всичко е минало покрай него като ей този влак. Просто влаковете не спират тука, в скапания му, малък, мръсножълт като препикана стена на гаров клозет животец. И точно сега на прага излиза жена му в поизбелял халат на розови цветчета и му вика да престане да се налива и да се прибира за вечеря, а той не я поглежда и му е толкова криво, че дори не му се иска да запрати бутилката по нея. И сега сякаш същият онзи влак отпреди 38 години се връща и много бавно минава отгоре му. Ужасяващо бавно...

Усетих, че въображението ми набира някаква садистична инерция и млъкнах. Кристин се беше свила на седалката до прозореца и ме гледаше почти уплашено.

- Сериозно ли говориш?

- Предупредих те. Не можеш да се намесваш в живота на хората дори с едно помахване с ръка. Понякога, без да искаш, се превръщаш в съдбата им.

- Глупости. Отвратително е да вкарваш всичко в разни истории.

И за да покаже колко е убедена в думите си, тя се извърна рязко към прозореца и нарочно махна на един кантонер, застанал мирно в малко широката си униформа край минаващия влак. Кантонерът остана все така строг, само повдигна изразително вежди и докато можеше, проследи с очи махащата Кристин. Сигурен съм, че поне няколко минути след това продължаваше да стои в същото положение със силно извърната наляво глава. Кристин наистина изглеждаше неотразима в така и несвършващия здрач.

- Защо той не ми отвърна, а?

В гласа й имаше такава обида, а в очите й обвинение, сякаш аз държах отговора скрит в известна само на мен история. Обясних, че той в момента е на работа и неговото махване би могло да се изтълкува по съвсем друг начин от машиниста.

- Въпреки всичко той те хареса - вметнах аз, - и определено мога да кажа, че едва се стърпя да не ти махне.

Тук тя направи някаква физиономия, която трябваше да изрази крайна незаинтересованост от това дали един кантонер я харесва, или не. Но след малко подхвърли уж между другото:

- Все пак, ако толкова съм му харесала, би могъл да ми отвърне, каквото и да му струва това.

- Сигурен съм, че вече съжалява. Само си представи, че не се беше сдържал и се размаха като...

- Щях да кажа като палячо, но това би я обидило и внимателно продължих. - Машинистът веднага би изтълкувал това махане бог знае как. Може би щеше да смени коловоза и сега ние с теб щяхме да летим срещу някакъв насрещен влак. И така твоят кантонер би изгубил всякакъв шанс да те срещне отново. Предполагам, че всичко това е минало за секунда през главата му и го е възпряло.

Тази версия определено й хареса, но тя очакваше да чуе цялата история.

- Само не се опитвай да ми пробутваш ужасии като предния път.

Успокоих я, че тук историята е съвсем друга и този път се е намесила съвсем щастливо в съдбата на младия кантонер. Бях принуден да разказвам с големи подробности как за него от този момент нататък нито един влак няма да бъде просто влак, а вестител на най-хубавото нещо, което е виждал в живота си. И как всички пътници отсега нататък ще виждат един влюбен кантонер, шарещ с поглед по прозорците на отминаващите влакове...

Докато слушаше историята, Кристин пропусна да се намеси в съдбата на младо семейство с бебешка количка, три циганчета, махащи възторжено край някаква бариера, една баба и две кучета.


Муха в писоара

В една немска тоалетна, мъжка, подразбира се, писоарите изглеждаха така: лъснати до блясък, това ясно, обаче в средата на всеки - по една муха. В първия момент гнусливо се отдръпваш, после виждаш, че мухата е нарисувана. Пълен реализъм. Тази муха там изпълняваше поне две функции. Първо, с абсолютната си неуместност тя трябваше да подчертае цялата асептика на немската тоалетна и в частност писоар.

Втората функция, поинтересувах се и разбрах, беше чисто прагматична. Мъжът пред писоара трябва да има някакъв обект, който да цели. Мухата е добра мишена, дразнител, цел, която мъжът несъзнателно иска да порази. И посредством простата двоична система "мишена - поразяване на мишената" вероятността от разсеяна стрелба извън писоара неколкократно намалява. Така и мухата улучена, и тоалетната чиста. И мъжът удовлетворен.

Всичко това може да се случи само в немска тоалетна, където мухата е нарисувана. Ами ако сме в тоалетна на Балканите?! (Тук им викат клозети - и правилно.) Първо, мухите са повече от една. Второ, са живи. И трето, не стоят на едно място.

Тук прекратяваме историята, защото на гнусливите читатели им прилошава, дамите се чувстват пренебрегнати, а аналогиите се превръщат в алегории. Никоя история вече не е безобидна.

 

Copyright © by Георги Господинов & Балкански литературен гласник – BKG, 2006.

Nazad