Анна Багряна

Анна Багряна (Украйна)
Поет, белетрист, драматург, преводач.
Родена е в гр. Фастов, Киевска област през 1981 г.

Завършила е украинска филология в Киевския национален университет „Т. Шевченко”. Работила е като редактор и журналист, автор и водещ на предавания в телевизии и радио, главен редактор на списание „Гранословие” и секретар на Националния съюз на писателите на Украйна.
Автор е на книгите с поезия „Съцветие от думи”, „Сред люлякови сънища”, „Между боговете и нас”, „Разходка по въже”, „Други линии”, „Наричане от любов”; на романите „Етимология на кръвта”, „Такава дивна любов”, „Досадник”, както и на книга с разкази за деца.
Автор е на либретото на първия оригинален украински мюзикъл „Глория”, поставен в Донецкия академичен музикално-драматечен театър. Нейната пиеса „Рододендрон” е поставена в украински театър в Чикаго. Отличавана е за книгите си с поезия, за драматургия и белетристика с национални и международни награди, сред които от конкурса „Коронация слова”, „Смолоскип”, Международната украинско-немска премия „Олес Гончар”, „Рукомесло”, „Маруся Бек”/Канада/, „Пантелеймон Кулиш”, „Летящо сребърно перо”/Варна, България/, Наградата на Медитеранската международна литературна академия.
Превежда от различни славянски езици. Тя е сред значимите преводачи на българска поезия на автори като Елисавета Багряна, Димчо Дебелянов, Дора Габе и редица съвременни автори. Произведенията й са превеждани и публикувани на полски, български, азърбейджански, сръбски, латишски, английски, руски, френски и други езици. Стихосбирката й “Котва за двама” е в превод на български от Димитър Христов (Варна, Славянска литературна и артистична Академия,2011).
Член е на Националния съюз на писателите на Украйна, на Асоциацията на украинските писатели и на Славянската литературна и артистична академия.

 

ПРИКАЗКИ ОТ ГРАДСКИЯ ПАРК

ЗИМНИНАТА НА КАТЕРИЧКАТА

В градския парк живеела Катеричка. Тя много обичала да скача по клоните на старата черница. Особено през лятото, когато на дървото зреят сладките черници. Катеричката ги събираше за своите лакомници-катерички.
Веднъж по пътя до черницата Катеричката намери лешник.
„Навярно го е загубил някой човек или птица. Защото в нашия парк лешници не растат. Те обичат по-високите места,” - помислила тя.
А после грабнала находката със зъбки и продължила нататък. До черницата с лапки изкопала дупка. Пъхнала там лешника и започнала да го затрупва с пръст и листа.
В парка се разхождали по това време малката Оксанка и майка.
- Мамо, виж! Катеричка! – викнало момиченцето. – Може би е намерила някаква ядка. Но защо я закопава в земята?
- Събира си зимнина, - отговорила майката.
- А какво е това зимнина? – попитала Оксанка.
- Това е нещо, което приготвяш и скриваш, докато ти потрябва през зимата, - започнала да обяснява майката. – Катеричката има малки дечица-катерички. Ще дойде студът и в парка вече няма да има храна. Тогава Катеричката ще отиде до своето скривалище, ще изкопае някой лешник или орех и ще го занесе на малките.
Оксанка се замислила. Нима може с една ядка да се нахрани цялото семейство на Катеричката? Още повече, когато зимата е така дълга.
На следната сутрин по пътя към парка Оксанка помолила майка си да се отбият на пазара и да купят лешници. Майка изпълнила нейното желание. Момичето напълнило с ядки джоба на роклята си. До старата черница тя казала на майка си, че има важна работа. Бързо изтичала до дървото. Взела от земята суха пръчка и изровила дупка – на това място, на което Катеричката беше закопала находката си. А после изсипала в дупката всички лешници от джоба.
- Какво правиш? – изненадана попитала майка.
- Искам Катеричката да има повече зимнина, - искрено отговорила Оксанка.
Майка мълчаливо се усмихнала.
Много скоро отмина лятото, а след него и есента. Започнали зимните студове. Катеричките били в своите хралупи и мечтаели за сладките черници. В това време се приближавал вълшебният празник, който предвещавал идването на пролетта.
- Мамо, - попитала една малка катеричка, – тази година ще получим ли от Горския дух подаръци?
- Да, разбира се, Горският дух е добър и всяка година в една студена нощ пристига  при всички малки зверчета, - отвърнала майката Катеричка.
- А какво ще ни донесе? – попитала другата катеричка.
- Аз ще го помоля да ви донесе един вкусен лешник.
- Тогава го помоли да ни донесе повече ядки! – викнала третата катеричка, която била най-лакома.
Катеричката не казала нищо. Само тежко въздъхнала. През нощта тя се отправила към своето скривалище. Удивлението било голямо, когато вместо един лешник, там открила цял склад лешници!
„Какво чудо! – помислила Катеричката. – Значи Горският дух наистина съществува и изпълнява желанията на малките зверчета?”
Катеричката пренесла всички лешници в хралупата. На сутринта малките катерички се събудили, видели подаръците и запищели от радост.
А на Оксанка в новогодишната нощ се присънило щастливото семейство на Катеричката. На следния ден тя помолила майка си да я заведе в парка.

 

ВРАБЕЦЪТ И ОБЛАКЪТ

В градския парк живеел Врабец. Той не приличал на другите врабци. Не бил пъргав като тях. Освен това, вярвал в чудеса и бил голям мечтател. И затова пернатите жители на парка му се присмивали. Наричали го неудачник и не искали да го приемат в своята птича дружина.
Врабецът се чувствал много самотен.
„Какво да направя, за да имам приятели?” – питал се той.
Веднъж Врабецът видял в тревата голямо парче хляб и се зарадвал. Той решил, че самата съдба му е изпратила такъв щедър дар. Бързо повикал другите птици и им казал:
- Драги птици, аз намерих този хляб. Но за да се нахраня, не ми е нужно много. Затова искам да разделя своята находка с вас. Моля, угостете се!
Птиците обкръжили парчето хляб. Но колкото и да го кълвали, не успели да откъснат ни една троха. Хлябът бил страшно твърд.
- По-лесно е да се счупи тухла, отколкото този сух комат хляб! – казала една птица. А после се обърнала към всички: - Да се махаме оттука! Този Врабец е неудачник и такъв ще си остане.
Птиците гордо навирили опашки, отвърнали се от Врабеца и отлетели.
Врабецът отново останал сам. Той приближил до своята находка и се опитал да я клъвне. Но хлябът действително се оказал твърд като камък. Станало му досадно и тъжно. Приискало му се да заплаче от собствената си безпомощност.
В това време по небето доплувал Облак. Той видял тъжната птичка, спрял се над нея и попитал:
- Врабчо, Врабчо, защо си толкова тъжен?
Отначало Врабецът се изненадал, че някой в този свят се интересува от него. А после искрено разказал на Облака за всичко. И за своята самотност, и за намерения сух хляб. И за другите птици, които му се подиграват. Облакът изслушал врабчовата история. И му станало толкова мъчно, че изведнъж притъмнял и... заплакал.
- Дъжд, дъжд! – викали отвсякъде.
Хората отваряли чадъри, катеричките и птиците търсели подслон в гъстите корони на дърветата.
Само Врабецът продължавал мечтателно да стои до своето парче хляб. Той съвсем не се уплашил от дъжда. Даже обратно. Докато Облакът плакал над него, той се чувствал не така самотен както преди.
- Облаче, Облаче, - вдигнал поглед Врабецът и попитал. – А ти вярваш ли в чудеса?
- Да, разбира се. Чудесата са навсякъде около нас, - дочул в отговор.
Врабецът благодарил на Облака за съчувствието. За това, че разделил с него мъката му. И вече се канел да отлети нанякъде. Но изведнъж забелязал, че парчето хляб бухнало и станало двапъти по-голямо. Приближил до него, внимателно клъвнал. Хлябът се оказал мек като каша.
- Чудесата са около нас! – викнал Врабецът.
Облакът престанал да плаче, усмихнал се и в миг просиял. Хората прибрали чадърите. Катеричките и птиците излезли от своите зелени укрития.
Врабецът отново повикал всички птици. Но този път те с благодарност и удоволствие приели неговото угощение. А когато се нахранили с размекналия хляб, помолили за извинение за всички предишни обиди. И му обещали никога повече да не го смятат за неудачник.
Оттогава Врабецът има много приятели. Но все пак, най-добрият му приятел си останал Облака. Защото истинските приятели се познават не само в радост, а и в беда.

 

ЖАБКАТА И ПАТИЦАТА

В градския парк, в езерцето живяла една Жабка. От сутрин до вечер тя само това правела - да се възмущава от поведението на хората:
- Колко са невъзпитани тези хора! Всеки ден идват в парка и оставят след себе си боклуци. Езерото е вече препълнено с празни бутилки, с опаковки от закуски, от шоколад и чипс. Ако така продължава, ние жабите ще трябва да избягаме оттук.
Всичко това слушала Патицата, която обичала да плава в езерото. Един ден на нея ѝ омръзнали жалбите на Жабката и тя казала:
- Слушай, Жабке, ако не ти харасва живота в парка, мога да те отнеса на друго място. Там, където няма нито един човек, където има много вкусни комари.
- О, точно това ми е нужно! – зарадвала се Жабката. – Незабавно ме отнеси в това място, Патко. Защото повече не мога да живея сред хората.
Патицата поставила Жабката на гръб и се издигнала над езерото. Те летели дълго. Приближавала вечерта. Накрая Патицата се приземила край едно огромно блато. Не се виждал жив човек. А жужели облаци комари.
- Благодаря ти, Патко! – възкликнала доволна Жабката. – А сега можеш да се връщаш при твоето езеро. Аз вече ще живея тук.
Патицата се сбогувала с Жабката. Но не полетяла назад в парка. А се скрила в тръстиката недалече от Жабката.
Много скоро над блатото закръжил Щъркел. Той забелязал новодошлата и полетял право  към нея. Гладната Жабка лакомо хапвала комари и съвсем не се досещала за опасността. Когато Щъркелът се приземил до нея, тя изненадано попитала:
- А вие кой сте?
- Аз съм Щъркел, - чула отговор. – И това блато е мое. Със всички жаби, които живеят в него.
След тези думи Щъркелът хванал с клюн Жабката и вече се канел да я глътне. Но изведнъж иззад тъстиките изскочила Патицата. Тя ловко измъкнала Жабката от клюна на Щъркела и бързо полетяла в небето.
Щъркелът даже не успял да се опомни от изненадата. Погледнал към отлитащата Патица и си казал:
- Виж какво чудо! Колко години живея, а още не бях виждал патица да лови жаба.
А Патицата в това време носела на своите крила изплашената Жабка към парка. Когато пристигнали при родното езеро, Жабката попитала:
- Патко, защо не ме предупреди за големите птици, които ядат жаби?
- Ти искаше да живееш там, където няма хора, - отвърнала Патицата, – а в блатото няма хора.
На сутринта в парка дошли усмихнати  момчета и момичета. Те започнали да събират боклука и да го струпват в големи чували. А после седнали в гумени лодки и почистили боклука от езерото. Скоро паркът заблестял с нова красота.
- В края на краищата, хората не са толкова лоши, - направила своя извод Жабката.
След това приключение тя повече не се оплаквала от живота в парка.

Превод от украински: Димитър Христов


 

 

Copyright © by Balkanski književni glasnik – BKG, 2014.
CIP – Katalogizacija u publikaciji, Narodna biblioteka Srbije, Beograd 82 
BALKANSKI KNJIŽEVNI GLASNIK, [Elektronski izvor] / Glavni i odgovorni urednik Dušan Gojkov. 
– Elektronski časopis.
Način dostupa (URL)  http://www.balkanskiknjizevniglasnik.com/  http://www.balkanliteraryherald.com/
ISSN 1452–9254 = Balkanski književni glasnik (Online) 
COBISS.SR–ID 141175564 
BKG Sveska 25


Nazad