GEORGI KONSTANTINOV

 

 

 

 

Дърво и птица

Две трептящи крила
върху тънкия връх на дървото.
Птицата сякаш лети,
а всъщност е кацнала там.
Несигурно място за отдих,
люлеещ се пристан,
но птицата чувства опора
в случайния танц.
Усеща под своите нокти
листата,
стеблото,
неспирния сок на земята,
дълбокия пулс на света...
Вълшебен миг,
когато птицата има корен,
а дървото —
крила.

A tree and a bird

A pair of fluttering wings
On the thin top of the tree.
The bird seems to be flying,
While in fact
It is
perched there.
A place, insecure for rest,
An undulating pier,
But the bird finds support
In the chance dance.
It feels with its claws
The leaves
And the stem,
The incessant sap of the Earth,
The deep pulse of the world...
A magic instant,
When
The bird has roots,
And the tree
Has wings.


Есенен мъж

Любовта
ме напуска
тихо и естествено —
като есенен листопад.
Избледнелите чувства
се отронват от мен
в дъждовния хлад.
Не е толкова странно,
че аз,
есенният мъж,
най-подир ще остана
насаме със своето
есенно ехо.
И разперил ръцете отчаяно,
като голо разпятие,
ще очаквам безкрайно
внезапната пролет...
Ала рядко се случват
чудеса по земята —
още никой
не е виждал
разлистени разпятия.


Autumn man

Love
Abandons me
In a quiet and natural way —
Like the fall of autumn leaves.
Faded feelings
Shed off from myself
In the rainy coolness.
No wonder
That I,
The autumn man,
Shall finally remain
In private with
The echo of my yesterday.
With arms desperately outstretched
Just like in a naked crucifixion
I’ll be endlessly expecting
A new spring...
But wonders seldom
Happen on this earth —
No one has yet
Seen
Crucifixions come into leaf.


Човекът e въпрос
На Алваро Пинеда-Ботеро


След толкова
успешни заблуди
най-после разбрах,
че въпросите
са по-важни от отговорите.
Всеки отговор,
дори най-верният,
означава мъртва точка,
край на пътя,
глуха линия,
чао, досаднико,
затвори вратата
откъм външната страна.
А въпросите,
даже най-тъпите,
са истинска форма на живот.
Вървиш и питаш,
опитваш и изплюваш
горчивия коктейл от отговори.

Дори
да плаваш по лъжлива карта,
да задраскваш щастлива дата,
да трупаш златни загуби —
все ще стигнеш най-после
онази врата,
която да затвориш
откъм вътрешната страна.
И да продължиш отвъд думите —
навел напред глава,
стиснал зъби и лакти —
като прегърбен
от мъдрост
въпрос.

The Man is a Question
To Alvaro Pineda-Botero


After so many a
Successful delusions,
I have finally found
That questions
Are more important than answers.
Every answer,
Even the most exacte one,
Signifies a dead point,
End of the road,
A sidetrack,
Bye, dull fish!,
Close the door
As you go out.
While questions,
Even the most dull ones,
Are true forms of life.
You walk and keep asking,
You taste and spit out
The bitter cocktail of answers.

Even if you happen
To be sailing after a false map,
To be crossing out a happy date,
To be piling up golden losses,
You will somehow finally
Reach that door,
That you can close
As you go in.
And be able to go on beyond the words:
With a head bent forward,
Teeth clenched, elbows held in,
Like a bent down with wisdom
Question.


* * *

Благодаря ти,
че ме мразиш искрено,
че хвърляш всички спомени
зад борда.
Омразата създава независимост,
а любовта — заробва.
Сега от мен
внезапно се отказваш ти,
от мойте думи,
жестове и книги...
Но вдигнеш ли към мен очите мразещи,
аз чувам звън
на паднали вериги.
Сега живея леко и естествено —
встрани
от твоите прищевки странни.
И пак отляво
е сърцето ми наместено.
Лекувам рани.
Раздялата сравнявам
със възкръсване,
със музика от Моцарт, със безкрая...
Ако не беше твоето отсъствие,
щях да повярвам,
че съм в рая.


* * *

I thank you
That you hate me so sincerely,
That you have buried fondness
In a grave.
In hatred one is one who breathes freely,
In love — a slave.
You suddenly
Refuse to recognize
My words, my books,
My gestures and my pains...
But every time you lift those hating eyes
I hear the clang
Of broken chains.
And now my life is natural and blessed —
Away from your
Capricious, moody feeling,
Again my heart
Eased leftward in my chest.
The wounds are healing.
I feel like risen out of the tomb,
Life is like Mozart music and blue skies.
And if your absence hadn’t felt like doom,
I would have thought myself
In paradise.


Вгледан в огъня

Няма нищо по-безсмислено
от това, което наистина
се случва.

Влязохме доверчиво в огъня
и сега пламтим от гняв,
искрим от взаимна омраза.

Какво са горещите чувства
без полета на мисълта?..
Искрата, спряла да лети,
е вече сажда.

Peering into the fire

There is nothing as senseless
As what really
Happens.

Having stepped trustfully into the fire,
Now we erupt with flames of rage,
Sparkling with hatred towards
One another.

What is the use of ardent feelings,
Without the flight of thought?..
The spark that has stopped its flight
Is just flake of soot.


Крилато робство

Свободата отлита
на есенни криле —
някъде към морето,
някъде на юг.
А планинската верига
остава да тежи
в очите ми.
И снежният облак
се спуска —
като димна завеса...
Не се страхувам
от зимната самота.
И не ревнувам безкрая
на птичия полет.
Даже птицата не е свободна. —
Ятото
е нейното робство.

Winged bondage


Freedom flies awey
On autumn wings —
Beyond the horizon,
Far away to the south...
The mountain range
Keeps to weigh heavily
In my eyes.
The snowy cloud
Glides downward
Like a smoke screen...
I do not fear
The cold loneliness.
I do not envy the infinity
Of the bird’s flight.
Even the bird
Is not free —
The flock
Is its bondage.


Езеро

Тя излезе
от тъмното езеро,
пълно с утринни сенки
и нейното мургаво тяло
внезапно заблестя.
Видя ме.
Усмивката и падна
и звънна на мокрите камъни...
Размаха ръцете, поиска
да се прегърне сама.
Една удивена русалка —
сътворена от капки
жена...
Безмълвно
отминах по хълма.
Бяхме изплували
от едно и също езеро,
но в различни
времена.

Lake

She emerged
Out of the dark lake,
Brimful of daybreak shadows,
And her swarthy body
Glistened all of a sudden.

She saw me.
Her smile dropped down
On the wet boulders
With a resounding clink...
Unfolding arms, she wished
To hug herself.
An astonished mermaid —
A woman,
Made of sunny drops.
Wordlessly
I walked over to the hill.
Both of us have emerged from
One and the same lake,
But in different
Ages.


Неосъществената любов

Любовта,
която не смее да се назове,
любовта,
която няма име,
преминава през мен
за минута
и изчезва от мен
на светлинни години.
Остава ми само
фаталното чувство,
че губя любов,
която
не съм притежавал...
Дали ще я срещна —
безимен и плах —
някъде сред вселената?
Боже мой,
колко късно разбрах,
че голямата любов
е неосъществената!

Love unrealized

Love,
Fearful to show itself,
Love,
Having no name,
Stabs my body
In a jiffy,
Then suddenly departs
Light years away from me...
Shall I meet this love —
Anonymous and shy —
Somewhere in the Universe?
Oh, My God,
I was so late in realizing
That the great love
Is the inrealized one!


Внезапен залез

С какво да сравня
слънцето?..
Весел ориенталец,
тръгнал на запад.
Всесилен роб,
окован за златна колесница.
Митичен бог
(с египетско име Ра,
с гръцко име Хелиос),
или делничен производител
на хлорофил.
Непознат приятел,
който безплатно ме зарежда
с нова енергия...

С какво да сравня
слънцето,
което вече е сравнено
с космическия хоризонт?
Слънце, слънчице —
не скачай зад хребета!
Как ще издържа в мрака
сред толкова
души-прилепи?


Sudden sunset

What shall I compare
The sun to?...
A cheerful Levantine
Set off to the West.
An omnipotent slave
Tied to a gold chariot.
A mythical god
(Bearing the Egyptian name of Ra,
Or the Hellenic — Helios),
On an everyday producer
Of chlorophyll.
An infamiliar friend
Who charges me with energy
Free of charge...

What shall I compare
The sun to?
It has already been compared
To space horizon.
Sun, sun darling,
Don’t jump behind the ridge!
How shаll I endure in the dark
Among so many
Bat-like souls?


Един учен ми каза...

Нищо чудно,
че една случайна дума
може да взриви на парчета
нашата любов.
Нищо чудно,
че една песъчинка ненавист
може да прониже деня
и да превърне
целия ни живот в пустиня.
Започвам да разбирам,
че огромният свят
е коварно изплетен
от хиляди причини и следствия...
Един учен ми каза
нещо вълнуващо —
полъхът, идващ от крилете на пеперуда,
може да породи някъде
най-страшния тайфун
в океана.

A scientist told me...

No wonder,
A casual word
Can blow up to pieces
Our love.
No wonder,
Hatred no bigger than a grain of sand
Can dаmage the day
And transform
All our lives into a desert.
I start to realise
That the huge world
Is cunningly woven
From thousand of causes and consequences.
A scientist told me
Something fantastic —
The wаft from a butterfly’s wings
Can cause somewhere
The most horrible typhoon
In the ocean.


* * *

Колкото и високо
духът да лети,
тялото остава
на земята —
при тревите и камъните,
при любовта и умората,
при водата и хляба.
Човеко,
огледай се наоколо:
една-единствена капка
ще ти разкаже за реката,
в мрака
единствен лъч
ще ти спомни слънцето,
до всяка истина
може да се отиде пешком.
Твоята сянка
е хванала нозете ти
и те дърпа към жилавата глина,
към бляскавия асфалт.
Но хоризонтът минава
точно през тебе.
Бъди безкраен!

1984

* * *

High
As the spirit may fly,
The body stays earthbound —
Close to the grasses and the stories,
Close to love and fatigue,
Close to water and bread.
Man,
Look around:
A single drop
Will tell you of the river,
And in the dark
A single ray
Will bring to mind the sun;
To each truth
One can go on foot.
Your shadow
Has caught your feet
And pulls you down to the springy clay,
To the shiny asphalt.
But the horizon passes
Right through you.
Be endless!

1984


Лавини

Там
горе
се изправя
снежният Монблан.
А мойте стъпки
скитат в равнината.
Люлее ме зелена тишина,
в която зреят
грозде, ябълки и спомени.
На хълма
легион от слънчогледи —
древни войни със златисти
шлемове —
ме пазят денонощно
от лоши новини.
Живея в замък.
Замъкът на Лавини.
Едно швейцарско птиче
звъни като часовник
и буди моя глас
в зелените вълни...
Изричам в тишината:
Love...
А ехото повтаря:
Лавини...


Lavigny

Up there
Stands upright
The snowy Monte Blanc.
While my steps roam
Across the valley.
Green quiet cradles me
Full of ripening
Grapes, apples and remembrances.
On the hill
A legion of sunflowers —
Ancient warriors with golden helmets —
Safegaurd me day and night
From bad news.
I am living in a castle,
Lavigny’s Castle.
A little Swiss bird
Is ringing like a clock
And awakes my voice
Amidst the green waves...
I utter in the quiet:
Love...
While the echo echoes back:
Lavigny.


Ледник

Ледникът — огромен люспест змей —
е легнал на хребета,
а езикът му трепка пред мен.
Сигурно е ранен
от някое слънчево копие
и сега кротко
си ближе раните...
Ясно виждам —
от него тече бяла кръв,
която шуми и подскача
между облите камъни.
Тече кръвта му змейска,
ала все не изтича —
вече час,
вече ден,
вече вечност...

Аз докосвам със устни
хладната му кръв.
Отпивам глътка от нея.
Радва ме близостта
с това
ледено величие —
бих искал и аз
безкрайно да живея...

Но ледникът даже
не поглежда към мен.
Вечен е той,
защото е ледено-спокоен.
А аз съм дребна
топла мравка,
която след малко
ще се стопи
в мрака.

Гласие дьо Трион, Швейцария

Glacier

The glacier —
A huge, scaly dragon —
Is lying on the mountain ridge.
Maybe he has been wounded
By a sun’s spear
And now is licking quietly
His wounds...
I see clearly:
White blood is running out of him,
Making noise and jumping
Among the round stones.
His dragon’s blood has already been running
For an hour,
For a day,
For an eternity...
Yet it never runs off.

I touch with my lips
His cool blood.
I like a sip of it.
I am happy with the proximity
Of this
Icy
Sublimity:
I would also like
To live forever...

But the glacier
Doesn’t even look at me.
It is eternal
Because it is icy-calm.
While I am a tiny
Warm ant,
Which will soon
Melt
Into the dark.

Glacier de Trion


Виз а ви
(Страничка от бележник)


Моята петоъгълна стая
с единствен прозорец
гледа към къса улица
с няколко тумбести къщи
и тротоарно ресторантче
на име “Виз а ви”...
Нищо особено в летния зной.
Не ми се вярва, че живея в замък —
близо до брега
на Женевското езеро...

Ала друга гледка открих
в дъждовния следобед —
от високия прозорец
на малката баня...
Изведнъж останах виз а ви
с буйния летен дъжд
и с цяла тълпа дървета,
танцуващи под дъжда.

Голямото езеро
трептеше в далечината,
а тъмните върхове над него
се дуелираха със светкавици.
Беше страхотно...
Дъждът шумеше и тропаше
и имах чувството,
че някой горе,
от небесната баня,
е пуснал огромен душ
над цяла Европа...

А мокрите дървета
приличаха на държави,
избягали от граници,
данъци и мръсна политика,
които подскачаха голи в дъжда
и радостно се гледаха
виз а ви.

Vis-a-vis
(A page from a notebook)


My pentagonal room
With a single window
Is looking on a short lane
With several dumpy houses
And a small sidewalk restaurant
Called “Vis-a-vis”...
Nothing special in the summer swelter.
I can’t believe that I am living in a castle
Close by the bank
Of the Geneva Lake...

However, I discovered another sight
In the rainy afternoon
From the high window
Of the small bathroom...
Suddenly I found myself vis-a-vis
With the wanton summer rain
And with a whole crowd of trees
Dancing in the rain.

The large lake
Was flickering in the distance
While the dark summits above it
Were duelling with ligtnings.
It looked magnificent...
The rain kept rustling and knocking
And I had the feeling
That someone up there,
From the heaven’s bathroom,
Had turned on an enormous shower
All over Europe...

And the wet trees
Looked like states
Run away from boundaries,
Taxes and dirty policies,
Jumping naked in the rain
And looking happily one another
Vis-a-vis.


Временна любов

Нищо вечно няма.

Финикийците
измислиха парите —
ала не купиха с тях
вечна държава.
Изкуството е вечно,
но Александрийската библиотека,
подпалена от Цезар,
изгоря за един ден.
Бизнесът е велика сила,
но Търговският център в Ню Йорк
се срути за миг!...

Падат тронове,
рухват империи,
потъват кораби,
късат се стоманени мостове...

А ти
за една
временна любов
ли ще страдаш?

Temporary Love

Nothing is eternal.

The Phoenicians
Invented money,
But it didn’t buy them
An eternal state.
Art is long
But the Library of Alexandria,
Set afire by Caesar,
Burnt down in one day.
Business is a great power
But the Trade Center in New York
Fell down in an instant!

Thrones fall down,
Empires collapse, ships sink,
Bridges made of steal tear apart...

As for you,
Should a
Temporary love
Make you suffer?


Въпрос на
отрязаната глава

Последна болка.
Последен въпрос:
— Коя умна глава
измисли
гилотината?


Question of the chopped-off head

Ultimate pain.
Ultimate question:
Whose smart head
Invented
The guillotine?


Трудно щастие

Тук,
далече от дома
и близо до себе си
внезапно усетих,
че моето земно щастие
не зависи само от мен,
а от слънцето и дъжда,
от близки и приятели,
от куп непознати хора,
от родината и света.
Представих си — така, за миг —
че съм безгрижно богат,
че имам собствен замък
и всяка неделя
ловя риба
от своята бяла яхта
в Женевското езеро...
Каква прекрасна скука!...
Разбира се,
не искам да бъда
и на другия край на въдицата —
било в Женевското,
било в Житейското
езеро.

Hard Happiness

Here,
Far away from home
And close to my own self,
I suddenly felt
That my earthly happiness
Does not depend on me alone
But also on the sun and rain,
On relatives and friends,
On a mass of people I don’t know,
On my native land and the world.
I imagined for a moment
That I am carelessly rich,
Enjoy a castle of my own,
And every Sunday go fishing
On my yacht in the Geneva Lake...
What a splendid boredom!
Of course,
I do not want to be
On the opposite end of the cord too,
Either in the Geneva Lake
Or in the lake of
Life.

 

Copyright © by Georgi Konstantinov & Balkanski književni glasnik - BKG, 2006.

Nazad