2007.

САВЧО САВЧЕВ

Роден съм в Сливен, България, през 1951 г. Ром съм. Завърших специалността “Българска филология” през 1976 г. Работил съм като журналист във в. “Сливенско дело”, а след това в арменския вестник “Ереван”. От 1982 до 1990 г. бях зав.- отдел “Култура” във в. “Учителско дело”, а след това и зав. -отдел “Култура” във в. “Подкрепа”. От 1993 до 1995 г. бях главен редактор на Издателска къща "Подкрепа".
Първата ми книга – “Пространства на идеите”, - е литературно-критическо изследване на младите тогава явления в българската литература и беше публикувана през 1987 г. Романът в писма “Страданията на младия Х” излезе през 1992 г., а повестта “Мръсно време” – през 1994 г. По-късно преведох за първи път на ромски език “Ад” на Данте, “Бхагавадгита”, поезията на Христо Ботйов, Древна египетска поезия, стихове на Пейо Яворов, Димчо Дебелянов и др., публикувани всички в списание “Andral”. През 2004 г. излезе от печат “Ромско - Българско - Английски речник”, а в началото на 2006 г. – “Българско - ромски речник”.
 

 

 

ТРОХИ
Фрагменти и метафори


* * *

Да тръгна някой ден.
Слънцето меко припичаше и ще поръбва очертанията на сини борове, хълмища с мощни задници и ей онази цивилизована планина отсреща.
А миглите ми се лутат всред нервите и дъхът ми хрипкаво поема дивия прах на заключеното, заключ, ключ.
Какво ме чакаше.
Сей. Вълшебен дъжд. Сняг от дива вишна. Градушка нежност.
Ноа-ноа. Боите. Извор. Да се къпем голи. “Трябва да ме биеш, да ме удряш много”.
Срещат се у мен. По тайнствен и капризен начин.
Какво тече? Как тъй е съхранено всичко? Кой съм?
Мириси източно-строги. Мириси санталово-сластни.
Как да изтръгна бледата резеда, откроената резеда, мургавата резеда!
Пантера. Гъвкава черна пантера с кръвнишка раззината паст.
И ревът в дива нощ.
Там някъде подобно сянка между побелели вишни. И цветове небесно-меки, и жестове гъвкаво-нетрайни, и поглед, сключил мъдър ъгъл с крайчеца на устните.
Там някъде подобно сянка между златистото на пясъка, огромните листа и солените пръски на океана. Тупапау? А, не. Друго е да осветиш небето.
Да тръгна някой ден.
Луната ще припка между облаци, показваше полулице присмехулно-разочароващо. Бил съм. Друг съм. А какъв ще бъда?
Стъкленица пада в забавено движение и всичко бе толкова красиво в мига на удара. Звуци разпиляни, акорд на пищящата освободеност. И тишина. А след кълбото тишина?!
Там си сигурно. Ще седнеш на ливада, обръсната до синьо – бяла маса, столове бели, смокинг бял. “Сок от портокали, моля”!
Или пък – в тиха, много тиха катедрала очите ти ще галят стенописи и икони и вътре в себе си се молеше без и да помръдваш устни.
Плувам в пространството на несбъднатия спомен.
Плувах във времето на преброени глътки.
Ще плувам ли? Нима във водопада органови звуци дочувам флейтата на призива?!
Рея се в кочина.
Кое прасенце гълта свобода?!
Да тръгна някой ден…

* * *

Да е нощ, нощ е. Тишната пърха подобно луднал гълъб между еркери. Зеници втренчени реят гривата на белоснежния кон на безсънието, пък нощта лилаво-синя. Луната е спиртосана – питонът на Вселената хипнотизиращо я мами, а тя – същинско зайче, – превърта лентата от началото до днес. Вторачените очи на совата ли бухалът нямо не мигат, нямо не мигат. Земестрастта гуляла е до вчера, опиянена от чер хайвер с бели хапки, лимон изстискан и изстудено сухо шардоне. Ала днес е друго. Дими земята полупастелно – отдалеч се вижда като дете-Торнадо, миличко едно такова, ала прекръсти се трижди да не ти се случва. Пък очите вклещени са – същински мухи в янтар, – отстрани прекрасни. И е нощ – работен ден за совата ли бухалът, същински римски войни на големите въпроси. Ама и те-е-е... – сакън да не мигнат. Същински фотоклетки, ала вратите на какво отварят? Всяко зелено може и да премине в жълто, но а кажи кога! Нещо като коило в степ – изсмуква всичко, а изглежда нежно. Совата ли бухалът е горе на дървото, долу пък цвърчи фанфарно мишето котило на безумието, а совата ли бухалът с пръстче на устата своето си знае: шт- шт- шт- шт..! Ама много, много тихо. А жабчето долу у гьола да вземе да си оплете нокътчетата в плесента на всичко туй.
Е нощ е, как да не е нощ!
1977 - 1997.

* * *
Човек е трънче под нокътя на Вселената.
1993.

* * *

В храма пред олтара всички сме си братя.
И как да не се случи като е толкова пречистващо? Видения на Сандро. Нещо като пролет с пухчета от топлина. Възражда ... и се гъне в сластен порив. Възлиза от небитието и е тайнство, изплува от нощта на умората и осветлява неочаквани пространства.
И светът се изкривява нежно – позната паст, изстисква те с усърдие. Нещо като ищракана лента, поставена в разтвора на щедростта. Нещо като тайнопис, а в ръцете шишенце с течност и памуче.
Хулио повтаря го, аз пък го потретвам.
А аз затворник съм, обядвам бавно, почти тържествено, свършили са те, аз пък продължавам. Лицето в лишеи и хроли, в струпеи и гной, пък ми е хубаво и сам не знам защо.
Франсоа-Мари, не искам да те слушам.
Томително подхранил е душата си и Виктор и го има.
Звучи божественото в ушите на Антонио, а луната като че привиква музиката на самата прелест.
И ме е срам, че не оставам тук, а ме привиква лудо-лудичката пошлост да пипам, с очи да дъвча, а другото се подразбира. И все пак! Колкото и да е странно, аз съм юношата и снощи, буквално снощи, обикалях улиците около онази къщица, помниш ли, около каменните кръстове, и името ти пееше у мен. Подобно нещо, писано в транс. Все там съм – на брега и ръката рязко дирижира. Там съм, където след вика прозорецът изхълца и лекомислието бе само песъчинка в Хималаите на болката. И отново там съм, където празнотата ме усука.
Гномчета, милички мои гномчета!
Не, не! Застани пред себе си, изстискай тубички, навлажни желанието и рисувай! А аз ти обещавам, че ме няма.

* * *

В края.
Винаги в края.
Зад скалите. На камънака. Зад оградата. Зад “Край на охраниелната зона”. В подножието на планината. Захвърлни. Отритнати. Аутсайдъри.
Винаги в края.
В края.

* * *

Свечерява...
А нищо не разбрах...
Пък въпросите ме боцкат по очите, същински трънчета в бебешка петичка...
А отговори няма (има), има (няма)...

 

Copyright © by Balkanski književni glasnik – BKG, 2007.

Nazad